Той се казва Димитър. Странно е колко малко знаем за него, а колко важен е той за нас. Роден е през пролетта на 1936 година, в едно селце дълбоко в Делиюрмана. Странно е също това, че е роден на 21 Май, а в свидетелството за раждане пише 23 Май. При други обстоятелства, човек би си помислил „Какъв късметлия, ще яде две торти“, но в неговият случай е по скоро „Гркото дете, обречен е да не празнува и всички винаги да забравят за рожденият му ден“. Всъщност не знам дали последното е вярно, просто предполагам. Та Митко бил, едно съвсем обикновенно хлапе от село. Обичал да тича, да играе в прахта, да ходи за риба и да върши куп щуротии. Една от историите, с които се гордее е тази която разказва как пиели сурово козе мляко, а имал един приятел, който цоцкал направо от козата! 
Друго незнам за неговото детство.
Всъщност той е първият човек, който познавам, чиято майка не е хранила майчински чувства към него. Даже никак. До колкото съм запозната е бил отритнат от нея. Той е пример за пренебрегнатото дете и как то е оцеляло. Детето с майка, което никога не разбра какво означава „мама да те погали“. Тази жена живя почти до 100 години! Той пренебрегваният син, гледа нея – ослепялата и осъкатяла, а накрая и побъркана, но някога горда и строга майка. Може и да е плакъл когато е починала, незнам не бях там, но няма да се учудя. Никога не стана да я защити, когато всички говорихме за нея, никога не каза нищо лошо за нея, но и никой не се осмили да говори за нея лошо в негово присъствие. Поне аз не си спомням такова нещо.
Знам, че е прекарал юнушеските си години във Варна, където живеел със сетра си. Мечтаел да стане капитан или поне моряк на някой кораб. Сигурно е искал да избяга, някъде там далеч. На място без бедност, без мизерия и с много любов. Тази негова мечта е толкова близо до мен, че понякога когато затворя очи и се опитам да чуя шума на морето виждам едно слабо, русо красиво моче, застанало с ръце в джобовете пред морето. Вятърът роши косата му, но той не усеща нищо, защото е загледан в морето и корабите и мечтае ли мечтае…
Митко всъщност бил много красив – висок, строен, синеок и рус мъж. Здрав, ако това може да е критерий за красота. Оженил се на 27 февруари 1959 година, не за някой друг, а за маминка. Всъщност всичко, което знаем за тази история е от нея. Тя била болнаво момиченце, с една година по – малка от него, медицинска сестра. Тя въобще не го харесвала и 6 месеца избягвала срещи с него и даже го мразела, а накрая се омъжила за него. И никога и за миг не е съжалявала за това. И още го нарича „моето момче“, а в очите и се чете един такъв момински свян и много, много се притеснява когато се разболее, а понякога плаче и дори не заспива.
Оттук нататък, всички истории са нейните и нашите истории за него. За мъжът, който ни е дарил с безкрайна любов и нито веднъж не е поискал такава в замяна.
Маминка разказва, че той е незаменим съпруг и любящ баща. За него домакинската работа не е била срамна. Никога не е бил зает с мъжки работи, като гледане на мач например, докато жена му изнемогва в кухнята. По – скоро би дал мило и драго той да е изнемогващият. Маминка разказва, как си „счупвал краката“ от бързане да се прибере у дома след работа и да и помага в отглеждането на децата. Готвел, чистел, гладел, миел дупета и т. н. и т. н. Дядо никога не е казвал нищо за това. Повечето мъже разказват историята как са простряли прането, като геройски подвиг. Но не и той. Семейството е една единица, в която и двамата партньори са равноправни и ако единият трябва да отиде на събрания на БКП, на другият нищо не му пречи да приготви вечерята. Сега се питам колко такива семейства познавам? Отговорът не е никак положителен. Питам се колко бащи знаят тревогите на своите дъщери? Колко бащи всъщност изслушват децата си, а тях не ги е срам или страх да си признаят грешката и да получат някаква утеха от тях. Аз лично познавам 1, 2-ма. Моите наблюдения са, че семейството се върти около майката: тя носи половината от доходите, върти цялата къща, а накрая и остава време да те прегърне и нацелува, да ти разкаже приказка за лека нощ и да ти каже колко хубаво дете си. Мъжът е някъде там, мърмори, все е недоволен, хока и т. н. и т. н. Всъщност през целият си съзнателен живот съм се стремяла и съм мислила как ще изградя семейство като на маминка и дядо. Как ще намеря мъж като него и с него двамата ще създадем едно неразривно цяло. Брат ми пък мечтаеше да стане мъж като дядо. Мисля, че в много отношения успя. За нас двамата, семейството на маминка и дядо беше като остров на спасението, където можеш да лудееш и да мечтаеш с отворени очи и на глас и пак си оставаш най – прекрасното дете на света, най – обичаното и най – желаното.
Нещото, което ми прави най – голямо впечатление е, че мама казва „Мен, моят баща ме е учил на….“. А мълвата твърди, че когато леля щяла да се омъжва отишла да каже първо на него. Такъв е дядо – истински мъж и човек. За него няма значение, колко е дълбок джоба ти и ти самият колко си велик, а колко голямо е сърцето ти. Понякога си мисля, че те двамата заедно откриваха и най – малката капка добро в човека и го приемаха такъв какъвто е. За мнозина те са може би глупави хора, но за мен те са пример за „ЧОВЕК“.
Като бях малка, всяка сутрин ме събуждаха в 6:50 за да слушам приказката по точката и да закуся. След това маминка ме обличаше, дядо ме слагаше права на багажника на колелото и ме караше в детската градина. Той ме научи на часовника,пак като бях малка. С леля много си играеха с мен и той все искаше да ми „натърка една брада“. Носи ме на ръце в къщи, защото пищях неудържимо, че искам д видя мама. Незнам дали тогава или после паднах с чернобелия им телевизор от секцията. Той ме гушна и ме зави в сакото си, когато паднах в шадравана на една манифестация за 9-ти септември и през усмивка ми каза „Ой на дядо момичето, ще станеш ти май водолаз“. Водеше ме всяка събота, а може и неделя да е било не си спомням вече, на градското кино да гледаме детски филмчета, като това за Маша и трите мечета. Не си спомням да ми се е карал, а и да го е правил явно не е било недоброжелателно.
Дядо имаше овощна градина на село, която беше разположена до самата гора и където пътят свършваше. Там той, аз и леля ходихме за гъби, охлюви и билки. Той е причината да знаем толкова много за билките. Все казваше, че ако слушаме и сме много тихи в гората ще видим сърничка! Спомням си как вряха охлювите в тенджерата, а за мен това беше най – отвратителното нещо. Обичаше адски много котаракът ни Бонапард и козлето Пенчо, неговото първо козле.
Спомням си как спяхме на обед след училище: аз, той, брат ми и котката на корема му. Спомням си как когато маминка беше на работа, а ние гладни ни приготвяше тиганички. А веднъж на село си бяхме сготвили боб без олио.
Аз бях на дядо топчето, а не веднъж съм му казвала, че го мразя, но той нито веднъж не се отрече от мен. Винаги ме отешаваше и ме обичаше, мечтаехме за кораби и морета и каквили не още други щуротии. Неговата най – голяма мечта беше да купи на брат ми костюм и часовник. Особенно часовник. Маминка го издаде, какви планове е кроял за това и колко много искал Митко да има часовник. А бях бедняшки години, наистина бедняшки. Мисля, че накрая осъществи тази своя мечта.
Спомням си как когато се роди братовчетка ми, беше почнал да се черпи от обяд и викаше на брат ми „Ех Мите, добре че си ти, иначе щях да бъда женски мъж“.
Това мога да кажа аз за него. И всичко е истина. Сега си давам сметка, колко малко всъчщност знам за него, а колко много любов изпитвам. Това е един от хората, който обичам безмерно, който ми е свиден и мил. Когато получи инсулт ми беше още по – мил и исках да го гушкам много, но ме беше страх, че ще ме помислят за луда, нали съм вече голяма. Исках да танцувам с него на сватбата си, валс, както ме е учил като малка, стъпила на неговите крака. Но тогава аз бях малко момиче, а той силен мъж. Сега сякаш сме си разменили ролите и той не поиска да танцува с мен. Само ми каза, че Стефан е много добро момче.
Аз изпекох един блат във тортена форма, 24 см, добре намаслена и покрита с хартия за печене. Оставя се да изстине първо във формата, а след това се изважда. Блатът трябва да е добре изстинал преди да се разреже на две. От всеки блат се оформят малки кръгчета, като се използват формички за изрязване на тесто.
Изрязват се четен брой малки кексчета. Аз успях да ги докарам до 14. От тях ще се получат 7 кексчета.
Този път почерпих и баба Мара, но нямам още отзиви. И тя е фен на зеленото! 
