Едно августовско утро, преди много, много години. Може би не чак толкова много, но със сигусрност безвъзвратно отминали. От тях сега е останал само мирис на носталгия. Кипи трескава подготовка. Един мие буркани и капачки, оплескан до ушите с пяна и вода, друг бере домати в градината – най – червените, най – узрелите. Трети бърза да накладе огън в почернялата печка, “циганско чудо”, поставена под навеса сякаш преди хиляди години. И аз. Рошава, полуспяща, чакаща недоволно да ми бъде възложена така отговорната задача по беленето на домати. Но има още време и мога съвсем спокойно да се подпра в някой ъгъл и да открадна още 5 мин сладка дрямка. През това време мама вече е измила бурканите и капачките, и сега е ред на доматите. Печицата вче бумти, върху нея е поставена голяма тенджера. Татко слага първите измити домати в найлонова мрежичка и ги потапя във врялата вода. Дядо вече се е настанил под сайванта. Кофите, една за обелките, друга за нарязаните домати и една огромна тепсия върху масата за попарените домати са поставени пред него. Мързеливо се замъквам с едно малко столче към зоната за белене, заедно с брат ми разбира се. И ето, почва се. Доматите са меки и парят, докато ги белим целите ставаме в сок и семики. Някои порязваме пръстче, но в крайна сметка това са рисковите на професията. Мама взема пълните кофи една след друга и ги изсипва в още по – голяма тенджера, в която вече е нарязъла чушките и магданоза. Обърква всичко с малко сол и захар и така идва мигът на откровението. Подредени на опашка пред голямата тенджера, целите в доматен сос чакаме да опитаме от това невероятно творение. Мммммммммммммммммм. Този миг на наслада си е само мой. Не чувам, не виждам, само усещам дъхав магданоз, кисели, леко соленки домати.
И така без да усетим е дошъл обяд. И така без да усетим е дошла зимата. Когато отворя бурканче с доматки, неизбежно се сещам за отминалото лято и с нетърпение чакам следващото. Дори понякога неволно се заглеждам в календара и броя оставащите дни. И така без да усетим годините са минали, летата са избягали. Сега ходя до календара за да броя колко дена ми остават до срещата ми с мойта малка мишка, някога през февруари 2010. Сигурно и моята майка е правила така, когато е очаквала мен и брат ми да се родим, но поне е могла да запечата късче от лятото!
Реших се и аз, подтиквана от тези мисли да направя домати консерва! Ето и моята (или поне тази на мама) рецепта:
- 7 големи домата
- 3 червени чушки
- връзка магданоз
- 3 – 4 стръкчета целина
- сол на вкус
- малко захар
- 4-ри буркана
- много желание
Загрях вода в голяма тенджера. Не съм я кипвала за да не хабя много ел. енергия. Все пак преди всичко трябва да мислим и как да пестим ресурси 
. Сложих доматите в горещата вода и изчаках докато кожичките им се надигнат. През това време нарязaх чушките на дребно, заедно с магданоза и целината. Когато доматите са готови ги обелих, нарязах и прибавих към останалите продукти. Малко сол и захар. Обърках всичко това добре. “Натъпках” го в бурканите, а тях заварих 10 минути. Накрая се получи ето това:
Домати консерва
Може да се добавя към всякaкви манджички, но безпорно най – вкусно е на салтка. Отваряте едно бурканче, добавяте зехтинец или олио и нарязан праз лук. Яде се с лъжица и е невероятно мезе за ракийка .
“Както си мислеше, той заспа. И докато спеше, сложи край на лято хилядо деветстотин двадесет и осмо” Рей Брдбъри, Вино от глухарчета.
Любо Златев
май 14, 2010
Здравей,попаднах на тая твоя рецепта случайно и с нетърпение ще я пробвам,много вкусно звучи,а още по-хубаво беше разказчето,върна ме няколко години назад
kulinarnimisli
май 15, 2010
Здравей Любо, добре дошул в мойто блогче. Много се радвам, че ти харесва рецептата. Като я пробваш есента ще пишеш как е било! Поздрави и много усмивки