История за истинският мъж

Той се казва Димитър. Странно е колко малко знаем за него, а колко важен е той за нас. Роден е през пролетта на 1936 година, в едно селце дълбоко в Делиюрмана. Странно е също това, че е роден на 21 Май, а в свидетелството за раждане пише 23 Май. При други обстоятелства, човек би си помислил “Какъв късметлия, ще яде две торти”, но в неговият случай е по скоро “Гркото дете, обречен е да не празнува и всички винаги да забравят за рожденият му ден”. Всъщност не знам дали последното е вярно, просто предполагам. Та Митко бил, едно съвсем обикновенно хлапе от село. Обичал да тича, да играе в прахта, да ходи за риба и да върши куп щуротии. Една от историите, с които се гордее е тази която разказва как пиели сурово козе мляко, а имал един приятел, който цоцкал направо от козата! Друго незнам за неговото детство.

Всъщност той е първият човек, който познавам, чиято майка не е хранила майчински чувства към него. Даже никак. До колкото съм запозната е бил отритнат от нея. Той е пример за пренебрегнатото дете и как то е оцеляло. Детето с майка, което никога не разбра какво означава “мама да те погали”. Тази жена живя почти до 100 години! Той пренебрегваният син, гледа нея – ослепялата и осъкатяла, а накрая и побъркана, но някога горда и строга майка. Може и да е плакъл когато е починала, незнам не бях там, но няма да се учудя. Никога не стана да я защити, когато всички говорихме за нея, никога не каза нищо лошо за нея, но и никой не се осмили да говори за нея лошо в негово присъствие. Поне аз не си спомням такова нещо.

Знам, че е прекарал юнушеските си години във Варна, където живеел със сетра си. Мечтаел да стане капитан или поне моряк на някой кораб. Сигурно е искал да избяга, някъде там далеч. На място без бедност, без мизерия и с много любов. Тази негова мечта е толкова близо до мен, че понякога когато затворя очи и се опитам да чуя шума на морето виждам едно слабо, русо красиво моче, застанало с ръце в джобовете пред морето. Вятърът роши косата му, но той не усеща нищо, защото е загледан в морето и корабите и мечтае ли мечтае…

Митко всъщност бил много красив – висок, строен, синеок и рус мъж. Здрав, ако това може да е критерий за красота. Оженил се на 27 февруари 1959 година, не за някой друг, а за маминка. Всъщност всичко, което знаем за тази история е от нея. Тя била болнаво момиченце, с една година по – малка от него, медицинска сестра. Тя въобще не го харесвала и 6 месеца избягвала срещи с него и даже го мразела, а накрая се омъжила за него. И никога и за миг не е съжалявала за това. И още го нарича “моето момче”, а в очите и се чете един такъв момински свян и много, много се притеснява когато се разболее, а понякога плаче и дори не заспива.

Оттук нататък, всички истории са нейните и нашите истории за него. За мъжът, който ни е дарил с безкрайна любов и нито веднъж не е поискал такава в замяна.

Маминка разказва, че той е незаменим съпруг и любящ баща. За него домакинската работа не е била срамна. Никога не е бил зает с мъжки работи, като гледане на мач например, докато жена му изнемогва в кухнята. По – скоро би дал мило и драго той да е изнемогващият. Маминка разказва, как си “счупвал краката” от бързане да се прибере у дома след работа и да и помага в отглеждането на децата. Готвел, чистел, гладел, миел дупета и т. н. и т. н. Дядо никога не е казвал нищо за това. Повечето мъже разказват историята как са простряли прането, като геройски подвиг. Но не и той. Семейството е една единица, в която и двамата партньори са равноправни и ако единият трябва да отиде на събрания на БКП, на другият нищо не му пречи да приготви вечерята. Сега се питам колко такива семейства познавам? Отговорът не е никак положителен. Питам се колко бащи знаят тревогите на своите дъщери? Колко бащи всъщност изслушват децата си, а тях не ги е срам или страх да си признаят грешката и да получат някаква утеха от тях. Аз лично познавам 1, 2-ма. Моите наблюдения са, че семейството се върти около майката: тя носи половината от доходите, върти цялата къща, а накрая и остава време да те прегърне и нацелува, да ти разкаже приказка за лека нощ и да ти каже колко хубаво дете си. Мъжът е някъде там, мърмори, все е недоволен, хока и т. н. и т. н. Всъщност през целият си съзнателен живот съм се стремяла и съм мислила как ще изградя семейство като на маминка и дядо. Как ще намеря мъж като него и с него двамата ще създадем едно неразривно цяло. Брат ми пък мечтаеше да стане мъж като дядо. Мисля, че в много отношения успя. За нас двамата, семейството на маминка и дядо беше като остров на спасението, където можеш да лудееш и да мечтаеш с отворени очи и на глас и пак си оставаш най – прекрасното дете на света, най – обичаното и най – желаното.

Нещото, което ми прави най – голямо впечатление е, че мама казва “Мен, моят баща ме е учил на….”. А мълвата твърди, че когато леля щяла да се омъжва отишла да каже първо на него.  Такъв е дядо – истински мъж и човек. За него няма значение, колко е дълбок джоба ти и ти самият колко си велик, а колко голямо е сърцето ти. Понякога си мисля, че те двамата заедно откриваха и най – малката капка добро в човека и го приемаха такъв какъвто е. За мнозина те са може би глупави хора, но за мен те са пример за “ЧОВЕК”.

Като бях малка, всяка сутрин ме събуждаха в 6:50 за да слушам приказката по точката и  да закуся. След това маминка ме обличаше, дядо ме слагаше права на багажника на колелото и ме караше в детската градина. Той ме научи на часовника,пак като бях малка. С леля много си играеха с мен и той все искаше да ми “натърка една брада”. Носи ме на ръце в къщи, защото пищях неудържимо, че искам д видя мама. Незнам дали тогава или после паднах с чернобелия им телевизор от секцията. Той ме гушна и ме зави в сакото си, когато паднах в шадравана на една манифестация за 9-ти септември и през усмивка ми каза “Ой на дядо момичето, ще станеш ти май водолаз”. Водеше ме всяка събота, а може и неделя да е било не си спомням вече, на градското кино да гледаме детски филмчета, като това за Маша и трите мечета.  Не си спомням да ми се е карал, а и да го е правил явно не е било недоброжелателно.

Дядо имаше овощна градина на село, която беше разположена до самата гора и където пътят свършваше. Там той, аз и леля ходихме за гъби, охлюви и билки. Той е причината да знаем толкова много за билките. Все казваше, че ако слушаме и сме много тихи в гората ще видим сърничка! Спомням си как вряха охлювите в тенджерата, а за мен това беше най – отвратителното нещо. Обичаше адски много котаракът ни Бонапард и козлето Пенчо, неговото първо козле.

Спомням си как спяхме на обед след училище: аз, той, брат ми и котката на корема му. Спомням си как когато маминка беше на работа, а ние гладни ни приготвяше тиганички. А веднъж на село си бяхме сготвили боб без олио.

Аз бях на дядо топчето, а не веднъж съм му казвала, че го мразя, но той нито веднъж не се отрече от мен. Винаги ме отешаваше и ме обичаше, мечтаехме за кораби и морета и каквили не още други щуротии. Неговата най – голяма мечта беше да купи на брат ми костюм и часовник. Особенно часовник. Маминка го издаде, какви планове е кроял за това и колко много искал Митко да има часовник. А бях бедняшки години, наистина бедняшки. Мисля, че накрая осъществи тази своя мечта.

Спомням си как когато се роди братовчетка ми, беше почнал да се черпи от обяд и викаше на брат ми “Ех Мите, добре че си ти, иначе щях да бъда женски мъж”.

Това мога да кажа аз за него. И всичко е истина. Сега си давам сметка, колко малко всъчщност знам за него, а колко много любов изпитвам. Това е един от хората, който обичам безмерно, който ми е свиден и мил. Когато получи инсулт ми беше още по – мил и исках да го гушкам много, но ме беше страх, че ще ме помислят за луда, нали съм вече голяма. Исках да танцувам с него на сватбата си, валс, както ме е учил като малка, стъпила на неговите крака. Но тогава аз бях малко момиче, а той силен мъж. Сега сякаш сме си разменили ролите и той не поиска да танцува с мен. Само ми каза, че Стефан е много добро момче.

Posted in: Uncategorized