Истории – част 1

Posted on март 6, 2010

11



От няколко седмици искам да напиша тази история и все не ми остава време. Искам да я напиша не за да злорадствам, още по – малко да се оплаквам или да се правя на велика героиня. Просто искам да се знае, че в българия да си бременна или родилка е да си като на война. Положението не е просто лошо, то е безобразно трагично. Искам да го напиша за да се знае и да не си правим илюзии, че нещата ще се оправят или че като си плати човек всичко ще е наред. Също искам да кажа, че от една страна разбирам медицинският персонал с ниските им заплати и смятам, че те трябва а са добре платени, но в същото време не оправдавам арогантното им поведение и смятам, че такива хора не трябва да работят тази професия.

И така началото беше някъде юни 2009, когато разбрах, че съм бременна. Тогава всъщност не съм се питала какво предстои и какъв лекар да избера, който да води бременността ми. И така на сляпо и с много късмет попаднах на страхотна лекарка в 8 ДКЦ в Надежда. Не съм недоволна от нея, даже се учудвам, че все още има хора като нея – не ми е поискала един лев; гледаше да спазва сроковете и да изпълнява всичко по здравната каса  и обясняваше как седят нещата; беше мила и отзивчива; даваше добри съвети… Разбиам напълно проблемите и със здравната каса. Срамота е хората като нея да не бъдат подкрепяни от тази организация. Всъщност тя е като една черна дупка – засмуква всичко от всякъде и накрая излиза така, че вместо здравната каса да плаща на лекарите, те трябва да и плащат.

Машина за пари – биохимичен скрининг, фетална морфология към 12 г. с. от бремеността, фетална морфология към 24 г. с.; фетална ехокардиография към 30 г. с. Всяко едно изследване минимум по 60 лв. А ако нямах парички, а хората които нямат? Как държавата иска да имаме деца и да няма деца с тежки болести в домовете? Та нали всичко това е свързно с изследвания, които може би не всеки може да си позволи. По ли е добре да се раждат деца с тежки малоформации, които да гният по домове като този в Могилино? Някой запитвал ли се е какво приживява и майката в един такъв момент? Отговор на тези въпроси няма. Ако искате да знаете дали вашето бебенце е напълно здраво вадете чековата книжка! Държавата не я е грижа за децата, това е моят извод.

ДКЦ Александровска болница – пълно безхаберие и своеволие. На края на бременноста ми, трябваше да отида на консултация с очен лекар. “ Въртя аз телефона“ и обяснявам, че искам да си запиша час за преглед при офталмолог, отсреща ми казват „Заповядайте, не е нужно да се записва час. Прегледи се правят по всяко време“.  А навън студ, вали сняг – ужасно време. Обаче аз хващам автобуса и право в Александровска. Няма как, не мога да отлагам, тези изследвания са важни. Отивам на регистратурата и обяснявам за какво съм дошла. И какво мислите става, някаква прошарено руса лелка ме гони и ми казва да проверя на таблото. Викам си „тая е станала с Д…. нагоре“, ама явно всички там са такива, защото ме караха да ходя 4 пъти, докато се разбере кой и кога ще ме прегледа. И да повторим – студ, хлъзгаво и ужасно време, аз с голям корем ходя четири пъти до проклетото ДКЦ, защото няма кой да ми обясни как стоят нещата и кога ще ме прегледат. А лелките чиято работа е това, ходят надменно по коридорите, пушат цигари и пият кафета, а с пациентите се отнасят като с подметки. Просто смятам, че такива хора нямат право да работят тази работа. Аз не затова плащам здравни осигоровки, сиреч час от тяхната заплата. Жалко, че не аз съм им работодател…

Майчин дом – не само асансьорите са пропаднали. За жалост е така. В началото на февруари ме приеха в болницата. Но какъв прием. Лелката в 210 кабинет едва пише на някакъв компютър и не може да се разбере с тези от регистратурата, къде аджаба ще ни оправят документите. В следствие на това аз и няколко други бременни се разкарвахме многократно между 210 кабинет и регистратурата на първият етаж. Аз отидах в 8 чса сутринта, а влязъх във въпросният кабинет към 11:30. Лошото отношения беше по – поносимо, но постоянно се повтаряше (от някаква жена която постоянно сновеше между кабинетите) колко са невежи пациентките, защото не правили разлика между амбулаторен лист и направление (разбира се останалите нейни колежки се съгласяваха с нея).

Приеха ме на петия етаж. Там всичко беше наред, не мога да се оплача от нищо. 🙂 Е леглата малко убиваха, но това са бели кахъри. 😉 Искарах седмица и няколко дни там и жените наистина се грижеха за нас. Не ме беше страх от операцията, даже ми беше интересно. Не съм усетила никаква болка. Слушахме музика, обсъждахме коя песен каква е и кой какъв искал да стане като малък. Беше забавно. Видаях бебенцето си още в минутата която го извадиха от мен и се разплаках, а една сестра (мисля, че се казваше Роси) постоянно ми повтаряше „Не плачи, това е толкова щастлив миг.“ или „Да не чуя аз след 20 години по новините за пианиската  Вяра Станчева“. И ме милваше и ме успокояваше, за което искам да и благодаря от все сърце.

До тук добре. Бях се подготвила за най – лошото и то те първа предстоеше. Реанимацията. Сложиха бебето на гърдите ми и аз се разплаках от вълнение. И какво мислите последва?  Постоянни нападки, че съм лигла от някаква сестра с 25 годишен стаж. Жалко, че не разбрах името и, за да го напиша и да знаят всички, че е не човек. Естествено мъжът ми не го пуснаха да ме види, сигурно защото не носеше бонбони и уиски, както други правеха и чиито роднини бяха пускани да ги посетят даже в 7 часа вечерта. На мен ми беше казано, че след 12 не можело! Хубаво примирих се. На другият ден упойките ни отпуснаха и пак тази същата реши да ни смени превръзките. Аз направих грешката да изохкам. Та като се развика този мити звяр, да съм си била сменяла сама превръзките, да не съм я била лъжела, че ме боляло. Тя имала 25 годишен стаж и такива не и минавали. Много и здраве. Няма повече да пиша какво стана там, защото не искам да си спомням!

Преместиха ме на 12-я етаж. Връчиха ми бебето и това беше. Ако си мислите, че някой ми каза как да се грижа за него много се лъжете. Както и никой не дойде да види дали ме боли. Просто ти го дават, а ти се оправяй.  Сигурно за това спях с очилата, за да мога да наблюдавам бебка. Освен това се изреди една камара народ д ми стиска зърната и да ми обясняв как съм щяла да имам кърма. Само една сестра дойде да ми обясни как да съм си правела зърното и да съм му го „бутала“ в устата. Престоят и беше точно минута, а ползата никаква. А уж болницата била „приятел на бебето“. Няма такова нещо или поне аз не го разбрах. Ама сигурно е така, защото както се изрази една сестра,  не съм им занесла питка и торта.

Еми това е. Не искам да пиша повече и се надявам, че съм създала поне малка представа за ситуацията. Не е страшно, но е адски неприятно и трябва всяка бременна да е готова за най – лошото. Вече смятам, че при мен не беше най – лошото, просто ситуациите пречупени през призмата на емоциите, изглеждат зле. Сега бих се подложила на това приживяване отново, защото знам какво да очаквам. Пък съм по – подготвена да не се впрягам толкова. Но искам едно да е ясно, в никакъв случай не подкрепям и не одобрявам, лошото отношение на персонала към родилките. Смятам, че всяка жена е достойна да се отнасят мило и любезно с нея по – време на този толкова емоционален, за нея, период. Не очтивите и не любезни лелки, с 25 годишен стаж, които настояват да им се носят питки и торти, нямат място в болниците. Да заплатите им са ниски, но това не е причина да се държат като животни. И следващият път, когато бременни и родилки протестират, срещу лошото отношение към тях в болниците, мисля че всички трябва да ги подкрепим безусловно. Да не забравяме, че ние си плащаме и ако тези хора са недоволни, то те трябва да са недоволни пред министъра и да искат промяна в системата, а не да си го искарват върху нас. Много хора биха ги подкрепили, дори и аз.

Но стига толкова с лоши и неприятни емоции. Следва най – хубавата част от историята и тя е за Вяра! 🙂

П. П. искам да благодаря на д – р. Консулова и Д – р Дяволов, че ми помогнаха да се сдобия с най – хубавото бебе! 🙂

Advertisements