Дядото и Мичето

Posted on юли 25, 2011

0



Ситен, летен дъжд заваля над града. Изми прашните прозорци и керемидите на къщите станаха отново червени. По улицата тръгнаха малки рекички, а назъбените тротоари се покриха с локви. Всичко се умири, сякаш цялата Добруджанска махала чакаше този прохладен дъждец със затаен дъх.

Дядо Митьовата къща беше третата от ляво, в посока към града. Малка схлупена къщурка, построена от кирпич, в нея имаше място за всичко и всички дори за ластовичките под стряхата. Ала нямаше място за дядо Митя.

Дядо Димитър беше стар шоп. Даже така му викаха – Митко Шопа. Той беше дошъл като млад мъж по този край, да търси работа и храна  за семейството си. Тук всички в Добруджанската махала бяха стари шопи. Все дошли от балкана да търсят щастието си по тези земи. Сега всички бяха измрели и оставили старите си къщи пусти, като призраци на махалата. Остана само Дядо Митко.

Той прекарваше дните и нощите, а понякога и месеци и години в една от стаите на къщата. Тази, която гледа към градината и цветята. Леглото му беше сложено близко до прозореца, така че да може да вижда и слънцето.

Има няма едно 5 -6 години, краката на дядо Митко не го държаха. “Не мож ги мръдна тез топузи” – често казваше той с насмешка. “Оставиха ме”. Ала дядо Митко имаше и друга болест, по – страшна о т всичко – не чуваше. Ах, колко е ужасно човек да не чува. В ушите му в главата му, постоянно бучене. Като пелерина , която е обвила всички. Иска ти се да чуеш ала бученето става все по – силно и по силно.  Долавяш някоя дума, две и толкоз. Все едно си на морето и ма буря и вълните му се разбиват в скалите, eдна след друга, една след друга…

Бушува морето, бушува и душата на дядо Митко. Колко пъти се е молил Господ да го прибере, но той не го стори.Прибра Мимето, неговата другарка в живота, а него стария остави.  С какво заслужи тази съдба?! След като мъката по загубената му жена отмина, Дядо Митя се посъвзе и почна да излиза в градината.Макар и с мъка, той намери нови съмишленица, почнаха да му идват на гости и да се черпят с ракия.

Ала след като спря да ходи, вече не можеше д излиза в градината, гостите, разговорите спряха. Домашните му забраниха да пие ракия, понеже тя го събаряше много бързо. И дядо Митко остана сам. Отново той не се предаде и започна да чете книги. Ех, колко книги се извървяха през ръцете му. Ала с годините, ставаше ленив и отпуснат, не го интересуваха и книгите. Чакаше само нея.

Едно от големите забавления на Дядо Митко беше правнучка му – Мичето. Туй чудновато малко детенце, едва проходило, а вече върти всички на пръста си. Бяга из къщата набира килимите, пада и става. Ех да можеше и Дядо Митко да става така!

Случваше се от време на време майката на Мичето да я хване за ръка и да я отведе в стаята на дядо си. Ах каква радост настъпваше в душата на стареца тогава. Той се опитваше да си играе с детето, а то все се дърпаше, все плачеше и се притискаше о майка си. То гледаше дядо си с големи отворени от любопитство очи.  „Какъв ли е този странен човек” – казваше си то. „Косата му щръкнала, ръцете му не се свиват, никога не става от леглото си и все издава едни странни звуци”. С времето детенцето свикна с тоя чудноват старец, отиваше да си играе и с пръстчета да прави боц, да показва колко е голяма или как кашля бебето на леля и.

Дядо Митко имаше един шкаф до леглото си. Ах, че странен шкаф. Отваряше се с бастуна и от там стареца изваждаше шоколадови бонбони, вафли, най – различни бисквитки. И всичко това добре опаковано, в едни шарени хартии, едни големи, други по – малки. Този шкаф привличаше много Мичето и тя все си мислеше какъв странен шкаф е това. Дядото, виждайки това любопитство във внучето, постоянно го черпеше с вафли, бонбони и бисквитки и и даваше не по една, а по  две, а по някога и по четири.

Един ден, беше онзи летен и дъждовен ден, всички бяха забравили домашната работа за малко. Сложиха масата, обядваха и след това Мичето заспа сладък обеден сън, в старата къща. Когато се събуди всички спяха. Слезе от леглото си, огледа се, врата беше отворена. Мичето се озова в коридора, чудейки се какво да прави. В този момент видя, че вратата на Дядо Митю е отворена. Бутна я леко, вратата се отвори. Мичето се огледа, дядото дълбоко спеше със скръстени ръце на гърдите си. Детето се провря и право на шкафа с лакомствата.

Когато намериха Мичето, тя беше цялата покрита с шоколад, беше изяла поне една кутия шоколадови бонбони и още толкова вафли и бисквитки. Част от тях бяха натрошени на пода, по който личаха и малки шоколадови ръчички и крачета. Ех, как се смяха и дълго разказваха тази история.

След няколко дни Мичето си тръгна. Отбиха се за минута при дядо Митко, измърмориха нещо, той нищо не разбра. Мичето маха с ръчичка, раздава целувки на този странен старец. Щеше да и бъде мъчно, за вълшебната му стая, за магичния му шкаф. Дали пък, той не беше магьосник, за каквито майка и и разказваше. Най – вероятно е така. Мичето се разплака, започна да се дърпа, не искаше да си тръгва. Майка и я прегърна. Прошепна и в ухото, че догодина ще дойдат пак.

Старецът въздъхна. Дълго време, седнал на леглото си, гледа през прозореца и се опитваше да прогони бученето на вълните в главата си. Опитваше се да чуе шума от двигателя на колата, веселото „Чао”, което всички си казват. Седя така до следобеда. Сълзите по лицето му бяха изсъхнали. Затвори очи, унесе се и заспа.

Странен сън му се присъни. Беше лято и беше отново в балкана. Седнал на едно възвишение, гледаше реката и покривите на къщите, в селото долу. Нямаше го бученето в ушите, беше млад, строен мъж. В далечината зад себе си чу весел смях. Усмихна се! Тя дойде и седна до него.

–          Миме ти ли си – каза той.

–          Аз съм бе Мите, кой може да е!

Тя пристъпи, седна до него и тихомълком хвана ръката му! С крайчеца на окото си, Митко видя, че беше сложила жълто глухарче в косата си.

Advertisements