Скерлю

Posted on юли 29, 2011

0



Идва есен. Макар и в края на лятото, сякаш се усеща студената и ръка. Вечерите започнаха да стават хладни. Изораните ниви се чернееха пред погледа  на Бойчо.Тука в тоя край, нивите се прекъсваха само от някоя друга възвишинка и хоп току на средата им се мержелееха селата, с червените си керемиди. Ето тук беше Каравелово, а там зад онзи склон Пет могили.  Малко по насам  Красен дол. Пътят, дето ги свързваше – черен, коларски, минаваше между браздите на нивите.

Стопанството на бай Бойчо, беше накрая на Каравелово. Там той гледаше волове и телета, имаше и няколко кобилки и прасета. Ала прехраната си изкарваше основно от нивите. Тук навсякъде, накъдето се обърнеш и ей там чак зад онзи склон всичко това беше негово.

Обичаше  чорбаджията стопанството си, обичаше тая къртовска работа, дето с под на челото изкарваш хляба си. Ала много му тежеше, че беше учил само до 3 –то отделение, таман толкова, колкото да върти сметките, а ако се наложеше нещо по – сложно, тръгваше да търси по – учени от него. И докато, мислеше и премисляше, как ще гласи догодина нивите, Бойчо реши, че макар и много нужен в стопанството ще изпрати големият си син да се учи.

Прибра се у дома, седна на двора и като гледаше как Бойчовица мете изпопадалите листа от крушата и каза:

–          Решил съм да изпратя Скерлю да се учи в града. Учен мъж да стане, по – умен от нас. Да не се трепи тук по тези нивя. А ако се върне да управлява стопанството чисто и лесно. Да не дири ничия помощ.  

–          И аз това щях да ти думам, нека да изпратим поне единият.

Мина се немина време и дойде септември. Работата в стопанството се засили. Ала Бойко беше решил. Една ранна сутрин заведе Скерлю в мъжката гимназия в Шумен. Настани го добре, поръча му униформа, плати пансиона, даде му и малко пари да си има. Накрая преди да си тръгне му заръча добре да се учи.

Обаче Скерлю имаше други планове. Нещеше учен човек да става. Че те тея дето много знаят се до просешка тояга се докарват. Да си седи по – добре неук, в стопанството на баща си. Грабна си момчето чантичката и току през дола, стигна преди баща си у дома.

Баи Бойчо беше тих и кротък човек. Никога не мож разбра, какво мисли. Така и този път макар и ядосан не каза нищо. Поздрави домашните си и седна да вечеря. Преди да си легне заръча на Бойчовица да приготви питки, да са готови преди изгрев слънце.

На следващият ден, тъкмо преди изгрев, стана бай Бойко и събуди сина си.

–          А хапни сега – каза му той – че дълъг ден ни чака и няма да има време за обяд.

По изгрев вече бяха впрегнали воловете и бяха на най – голямата нива. От тук чак до хоризонта и отвъд беше тя. Бойчо застана пред воловете и каза:

–          Ха сега сине, таз нива докато не я изорем няма да се прибираме.

Цял ден Скерлю ора нивата с двата вола. Не разбра той нито почивка нито обяд. Под тежкото, късно слънце му се стори, че животът свършва тук на тази черна угър. Прибраха се след полунощ. Момчето се изми, хапна на бързо малко сух хляб и сирене. Преди да си легне баща му му заръча

–          Наспи се добре, че утре призори, тръгваме да орем другата нива.  

Стана тъй обаче, че на другият ден, когато Бойчо стана и отиде да разбуди сина си, той не беше в леглото си. Даже и небеше спал в него. Разбрал, каква е работата, стопанина изчака да се съмне и отиде на пътя дето водеше за Шумен. Там попита минаващите каруци, дали не са виждали сина му. Случи се така, че един каруцар му разправя, как късно вечерта закарал сина му до школото.

Минаха се години, Скерлю порасна голям  мъж, исполин, едър един такъв като планина. Или поне така го виждаха хората. След като завърши гимназията в Шумен, той замина за София и там се доизучи за доктор. Голям човек стана. С баща си направиха кабинет в една от стаите на старата къща, та като си дойдеше Скерлю да лекува тукашните. И какви опашки се виеха, пред тоз кабинет. Всички искаха да бъдат прегледани от тоз изкусен специалист  – бай Бойчовият син.

Advertisements
Posted in: Разкази