История за любовта през зимата и зимна лимонада

Posted on януари 15, 2012

11




Знаете ли, как при нас идват снежинките?  Всъщност това е един доста изначален въпрос, който доста хора на средна възраст (3 години) си задават и на, който много, ама много от нас се опитват да дадат точен и конкретен отговор. Всъщност отговора, че това е замръзнала вода е доста неточен и непълен. Нещата са доста по – дълбоки, за това ви моля да извадите заспалото си въображение и да впрегнете цялото си търпение за да можете да прочетете една снежна история.

Работата е такава, че облачетата обичат да си спят по цял ден и цели нощи без никой да ги закача. Говорим само за белите облачета, черните няма да ги закачаме, понеже те са много избухливи и хич, ама хич не обичат да се говори за тях, камоли да се пише за тяхното поведение от разни хора. А аз не искам, ама ни най – малко някое от тях да се разгневи и да причини буря, която къщи разтуря. Белите облачета са много по благи, те по цял ден си седят на небето и тихо спят и сънуват.

Когато стане късна есен и зима, немирният северен Вятър се настанява над пушещите коминчета на белите къщи. От начало той обича да си играе с листата на дърветата, като се люлее на клоните им, а след това ги пръсва в четирите посоки на света. Обикновено това не се харесва на възрастните, за това те събират листата в големи черни чували, които след това изхвърлят извън градовете си. И когато не остане ни едно листо, Вятърът се отегчава толкова много, сяда на едно коминче и се чуди как и с кога да си играе.

Един ден погледнал към небето и там видял кротко да се гушат бели облачета.  Засилил се вятъра, с всичката сила, която притежавал и се блъснал в един облак, направил дупка в средата му и за малко да изхвърчи в космоса. След това награбил всички облаци на едно място и започнал да ги подмята, усуква, изтупва, блъска и какво ли още не.

Облачетата се стреснали, разплакали се и на земята завалял крехък дъждец. И нали било много студено, още докато плачели облачетата, сълзите им се привръщали в малки красиви кристалчета, всяко със своя душа и сърце. Хората ги нарекли Снежинки. Всяка една от тях, танцува своят прощален танц, носена на раменете на немирният вятър.  Те са като нощните пеперуди, които хипнотизирани от красотата на светлината, забравят за смъртта, която ги очаква и с цялото си същество се стремят към нея. Така и снежинките, умират когато се допрат до земята ала тя ги зове с такава неустоима сила.

Една нежно розова Хризантема си седеше в цветарският магазин и с надежда чакаше, когато някой купувач влезе и се надяваше да я забележи. Нямаше търпение да я облекат в онази красива хартия, да подредят листата и, да и сложат панделка и да я дадат на някой господин, за неговата любима.

Врата се отвори и в малкият цветарски магазин влезе висок строен господин, с кожена шапка и черно палто. Той свали ръкавиците си, поздрави строго собственичката и с твърд глас заповяда:

-Три червени рози, моля! 
– Да ги опаковам ли за подарък?
– Само с червена панделка и моля ви махнете им бодлите!

След това, докато чакаше стопанката, започва да се оглежда наоколо. Хризантемата се изплаши, не искаше да отива с този толкова студен човек! Та той можеше да заповяда да и отрежат листата! Тя приложи всичко умения да изглежда колкото се може по увехнала.  Господинът, купи и едно бяла циклама и с големи стъпки излезе от магазина. 

Хризантемата пое дълбоко дъх, изправи се в бялата си ваза и се загледа към прехвърчащите снежинки. Навън беше много студено и те успяваха да се натрупат една върху друга на гъст килим. „Ах да можеше да ме купи някой, който наистина обича, дори след това веднага да умра! Да можеше за последно да доставя надежда и радост“ – помисли си малкото цвете и застана така гледащо навън. 

След малко в магазинчето влезе малка крехка девойка, с дълга руса коса, върху която най удобно се беше настанила голяма лилава шапка с пискюл. Девойката беше плакала много, по изгубената си любов и сълзите бяха оставили вадички по – лицето и. Тя веднага се загледа в малката хризантема, подаде 2 лв. на стопанката и с нетърпение извади цветето от вазата, а след това с всичка сила вдъхна аромата му. Сложи големите си ръкавици и шапка и излезе навън. 

До магазинчето имаше парк, с бели пейки и сини алеи, с големи голи дървета, които си стърчаха просто ей така и оплакваха изгубените си листа. Момичето седна на една пейка, махна ръкавиците си, вдъхна от хризантемата и прошепна „Извинявай, ти заслужаваш по – добра съдба!“ След това с голите си премръзнали пръсти започна да откъсва малките цветни листенца и да пуска всяко едно на вятъра. Започна да шепне „Ще се върне няма да се върне!“. 

Хризантемата, въздъхна, поне я беше купил някой, който обича. Тя се остави болката и студът да се разлеят по тялото и. Топлите сълзи на девойката обляха тялото и и и действаха, като лекарство. „Дано да се върне“, помисли си хризантемата. 

След малко в парка се разнесе радостен смях. До девойката застанаха момиче и момче, щастливи те се целуваха, и играеха със снега! Поздравиха я по име, а след това също така хикикайки се и прегръщайки се я отминаха! Момичето с русите коси, заплака още по силно. То откъсна последното листенце и загледано в отдалечаващата се двойка прошепна:

– Няма да се върне!

А вятъра това и чакаше. Грабна цветето от ръката и започна да танцува с него! 

Обичам хризантеми, те ми напомнят и за щастието и за нещастието и за топлината и за студа. Мисля си, че са много подходящи за зимната лимонада, защото носят чувства и спомени за отминали дни! 🙂

Зимна лимонада:

  • 1 и 1/2 нар
  • 1 лимон
  • 1/2 грейпфрут
  • 1/2 портокал
  • 2 с. л. мед или друг подсладител
  • 1 литър вода

Приготвяне:

Просто изцедете сока на плодовете и ги сипете в кана. Добавете водата и мед.

Зимната любов е най страшна. Често тя страда от липса на витамини, но малко зимна лимонада и много гушкане под възможно най – дебелите одеала, бързо я оправят.

Advertisements