Стъпки в морето и рецепта за мини Мон Блан

Posted on януари 28, 2012

5




Дима седеше на масата в трапезарията. С празен поглед гледаше, през прозореца, облените от светлината цветя в градината. С едната си ръка, чоплеше кожичките по пръстите на другата, докато не капне кръв. Болката беше сладка и сякаш и напомняше, че все още диша. Тук е, жива е, чувства. Тя беше малка слаба жена, в средата на петдесет. Косата и отдавна беше прошарена, от тревоги по милата и майчица, коята умре също толкова тревожно и мъчително, колкото и бе живяла.

Дима постоянно задаваше въпроси на Бога, на Митко, на себе си. Търсеше отговорите за битието в което са. Но те не я удовлетворяваха, а само отваряха стари рани, дълбоки и кървави. „Живеем за да усещаме болката, да вземаме грешните решения, да пропиляваме минутите, да страдаме. Живота е изборът, който правим. И смъртта също е избор, пътека, по която така или иначе поемаме“ – мислеше си тя.

Митко безмълвно приготвяше сутрешният чай. Вече не му бяха останали думи, с които да я увещава. Нямаше сили, с които да се прави на клоун, всичките му номера за ведро настроение се бяха изчерпали. Любовта, която изпитваше се подклаждаше от чувството на дълг и привързаност към нея. Не можеше да я изостави и заради отминалите решения, които беше направил и които сега му се струваха огромна грешка и висяха на плещите му като черни облаци.

Звукът от тънката струйка, която се плисва в порцелановото легло стресна Дима. Тя огледа чашите. Сети се, че тези им бяха подарени за сватбата, преди повече от 30 години, но така си и седяха, запокитени в едни кашони, като стари спомени скрити в чекмедже. Митко седна до нея на масата и я хвана за ръката.

– За какво мислиш?

– За смъртта – една сълза сякаш изпусната без да иска се отрони полека – за живота, за къщата. Мислил ли си на кого ще оставиш тази огромна къща след като умреш? – Той поклати глава, къде от отчаяние, че пак започват същата песен на нов глас, къде от примирение с факта, че въобще не му пука, за това какво ще стане след като умре. – Трябва да помислиш, какво ще правиш! Аз няма да съм с теб още много дълго!

Митко въздъхна, пое ръката и в своята и я погали! Целуна я, след това я сложи на бузата си.

– Моля те не го прави! Не ме изоставяй, аз имам нужда от теб! В теб намирам утехата си, при теб са мислите ми всеки ден. Какво ще правя без теб? За това мислила ли си?

– Единствено мисля, че не мога да умра след теб! Не искам да те виждам, там безпомощен в ковчега, като нея! Сърцето ми не издържа тази мисъл, а все за нея мисля!

– За Бога, Дима, до тогава има още толкова много време. Аз планирам да умра поне като стана на 100! – И се разсмя сам на тази си шега!

– Смъртта е коварна. Тя ни дебне, чака ни скрита зад някой ъгъл и точно когато не очакваш тя идва. С черно наметало, с тежки стъпки стъпва по земята и развява наострената си коса! Кой ще е следващият никой не знае и ти не знаеш кога! – Закри лицето си с ръце, сякаш наистина я виждаше и прошепна – може би сега е мой ред! Виждам я дори с широко отворени очи.

**************

Беше прекрасна лятна утрин. Прохладна, но обещаваща горещ ден. Настроението на Митко беше приповдигнато защото беше измислил неща за правене за цял ден, дори не знаеше дали ще му стигне. Сервира закуската в леглото. След това отиде в банята и се дегизира с пола и блуза, които беше намерил в една втора употреба. Засмя се когато се сети как го гледаха продавачките, когато поиска да ги пробва. След това нави косата си на ролки, сложи си червило и някакви обеци с клипси, които беше намерил от преди години. Засмя се с цял глас когато видя образа си в огледалото.

С преправен глас и с много мек акцент, имитиращ източните провинции на държавата, той се появи в спалнята и каза:

– Мила Госпожо, ако обичате ме последвайте в нашият импровизиран спа център, за цялост процедура и възстановяване поръчани от вашият любезен съпруг!

Дима се засмя с цяло гърло! Пое подадената и мъжка ръка, изправи се от леглото и бялата и нощница леко тупна до нозете и! С боси крака и постоянно смееща се тя се отправи след Митко в банята. Седна на стола а той заговори отново с престорен глас.

– Първо ще направим малка разкрасителна процедура – боя на ръцете, краката краката и главата. След което си вземаме плавниците и отиваме да се гмуркаме. След това следва обяд, а после разни други неща, които обикновено хората правят по двама и на тъмно!

Дима се разсмя, прегърна мъжът си, целуна го, но въпреки веселото настроение в очите и се чeтеше обреченост! Докато тя седеше отпусната и неподвижна на един стол в банята, а той боядисваше косата и тя попита:

– Спомняш ли си първото ни дете?

– Как мога да забравя – каза Митко с усмивка и с болно сърце – бяхме толкова щастливи. Лежахме на плажа и брояхме звездите, държахме се за ръка и правихме кроежи за бъдещето. – Той се усмихна, въпреки, че усмивката му беше полу разкривена. – Помня и втората бременност. Ти беше толкова красива и уплашена и това ме побъркваше. Аз ставах все по влюбен и по влюбен – и я целуна по – челото.

След това и двамата замълчаха, защото си спомняха, всички останали бреммености, всички не сполучливи опити за забременяване. Всяка болка, от всеки спонтанен аборт, от всяко мъртвородено дете. Но продължаваха, всеки ден се събуждаха с тази мисъл, за децата. Спомняха си как един доктор им каза, че няма смисъл никога няма да могат да имат свои деца. Ако бяха по – млади сега, можеха да опитат какво ли още не, но по тяхно време медицината не беше напреднала толкова.  Спомня си как тя предложи да си осиновят дете, а за да я окуражи той и каза, че иска дете само и единствено от нея.

В един момент, когато остарееш, когато близкитети умират, а депресията те затиска с един крак за да те мачка и подхвърля, тогава осъзнаваш, че имаш нужда нещо да те държи на повърхността, да придава смисъл на иначе безсмисленото ти съществуване. Да се събуждаш сутрин и да знаеш, че  трябва да продължиш да дишаш. В един момент осъзнаваш, че изпълненият с детски смях дом е по – силен от мъката, от неволите, от тревогите от безвремието. Той не знаеше как точно и кога решиха да останат сами, да спрат да опитват, знаеше само, че това донесе мимолетно успокоение на съпругата му, но болката, която се беше събрала в сърцето и се връщаше със страшна сила, всеки път когато виждаше  семейства с деца. Всеки път, когато детските ръце се протягаха към някоя от нейните приятелки и казваха „Мамо, обичам те!“, тя се криеше в тоалетната и тихо плачеше. Може би жаждата на жената да бъде майка, беше по – силна от всяка друга страст.

Първо почина баща и. Тя плака дни и нощи, но накрая преживя загубата за да се срещне с по страшната – рака и смъртта на майка и. Плачейки, не спираше да обяснява на хората, какво всъщност е загубата на майка и колко силна е тази болка, но Митко подозираше, че всъщност обяснява, колко силна е болката от това да не можеш да си майка! И този път сякаш нямаше измъкване, депресията се настани в Дима, като дълго желан гостенин и сякаш тя намираше някакво спасение в нея. Съпругът подозираше, че въпреки  всичките му усилия нещата няма да спрат до тук, че тя обмисля, нещо страшно, може би спасение. Ала за кого ли?!

Боядиса косата и руса и въпреки останалите черни отенъци от някогашната и младост, новият цвят сякаш предаде и нова сила на жената, която той обичаше. След това промениха плана и лежаха в леглото чак до обяд. Разказваха си весели истории от миналото, забавни случки и сякаш Дима отново стана тази млада и щастлива девойка за която се бе оженил. След това тя облече една прекрасна синя рокля, натовариха оборудването за гмуркане в джипа и отидоха първо на обяд.

В ресторанта седнаха един до друг! Тя му каза, че иска да я запомни такава, ведра и щастлива. Извини му се за всички грешни избори и разочарования които му беше нанесла. Благодари му за това, че винаги и за минута не престана да я обича да бъде до нея! Той я изпиваше с очи, прегръщаше я и я целуваше с цялата си страст.

Следобедното слънце все още пареше, когато отидох на кея. Потеглиха с лодката към онова място, което и двама обичаха. Там се гмуркаха още от първите дни на тяхната връзка. На дъното на морето имаше стар потънал кораб, който морският живот беше превърнал в безумно красив риф. Преди да се спуснат, той и каза, че я обича, а тя се разсмя, отвърна със същото и го целуна!

Това беше краят на връзката им. С годините Митко все се връщаше към онзи след обед, към думите и „Искам да ме запомниш такава, каквато бях в началото“ и към очите и, които казваха „Сбогом, обичам те“! Онзи прекрасен августовски следобед изплува само екипировката на Дима. Така и не намериха тялото. Митко остана сам на повърхността, въртеше се в кръг, пляскаше с ръце и крещеше:

– Дима, какво за бога ще правя без теб!

И сега живееше със спомена за нея. Често разказваше истории, които му помагаха да си я спомни весела и щастлива, безумна млада жена. Дима обичаше морето, обичаше мирисът му, обичаше цветът му, обичаше всичко в него и често казваше, че и тя някой ден ще остави стъпки в него, както то беше оставило следи в нея.

**************

Не можеше да диша, очите и се изцъклиха, а в дробовете и навлезе вода. Странно не усещаше болка. Озова се в болнична стая. Седеше на един кожен фотьойл, облечена с нощница.  Една мила и усмихната сестра и донесе едно малко вързопче. Дима го пое в ръцете си  и дълго време го гледа. След това извади гърдата си и бебето засука. Почувства облекчение, топлина се разля по тялото и, а мозъкут сякаш не мислеше. Наслаждаваше се. След малко сестрата се върна с още едно бебе. Този път беше момче.

**************

Една от любимите рецепти на Дима беше Мон Блан. Една от причините беше, че ужасно много обичаше да се катери в планината и двама с Митко ходиха във Франция всяка есен. Другата причина беше, че неизменната комбинация от целувки и кестенов крем много приличаше на нея и Митко – няма по добра комбинация.

Мини Мон Блан

  • 3 белтъка
  • 150 гр захар / можете да увеличите количеството по желание
  • 150 гр кестени
  • 100 мл сладкарска сметана
  • 3 с. л. захар
  • 50 гр натурален шоколад

Приготвяне:

  1. Разбийте белтъците докато се получи мека пяна и след това бавно почнете да добавяте постепенно захарта и разбивайте докато получите твърд сняг.
  2. Шприцовайте целувките в желаната форма като им оставяте връхчета, върху тава постлана с хартия за печене.
  3. Печете в най – ниската част на печката в слаба фурна около 120 градуса за около 1,5 часа. Целувките трябва да останат бели и да не прегарят.
  4. За да приготвите крема първо трябва да сварите кестените. Направете прорези в едната им част. Сложете ги в подходящ съд и ги покрийте със студена вода. Сложете на котлона и след като заври течността, варете около 15 – 20 мин. Обелете кестените докато са още топли и ги сложете в съд за пасиране.
  5. В малка тенджерка смесете сметаната, захарта и шоколада и сложете на котлона докато шоколада се стопи, а течността се загрее. Излейте сместа върху кестените и пасирайте.
  6. Разбийте 100 гр сметана на мек крем и я смесете с кестеновото пюре, разбийте добре. крема трябва да е мек.
  7. След като целувките изстинат слепете ги две по две, като слагате желано количество крем. Поръсете с малко какао или настърган шоколад.

*******************************

Приликата с всички лица и събития е абсолютно съвпадение!

Advertisements